Препятстване събирането на публични задължения чрез сделки между свързани лица
 Отговорност на трето лице – член на орган на управление

 

Първа част
 

 Както в процесуалното ни данъчно законодателство така и в материалното съществуват норми, които предвиждат особено данъчно третиране на сделки между свързани лица. Въпросните норми са предвидени основно с цел предотвратяване и санкциониране на вредни за фиска явления като отклонение от данъчно облагане или „скрито разпределение на печалбата”. 
     Също така със сделки между свързани лица се опитва много често да се „спасяват” средства или имущество на задлъжняло към фиска лице от принудителното изпълнение на държавата. В следващите две статии ще разгледаме какви са законовите възможности за противодействие от страна на държавата на тези противоправни действия.   
     Така след като  дадено дружество има установени и изискуеми данъчни задължения или срещу него е започнала ревизия, управителят на същото трябва много внимателно и обмислено да изплаща суми и/или извършва отчуждителни сделки с имуществото на дружеството за да не бъдат квалифицирани тези действия като  препятстващи събирането на данъчни задължения и съответно попадащи в някои от хипотезите на чл.19 от ДОПК. Както на всички ни е добре известно,  подобна квалификация на първо място може да доведе до ангажиране на отговорността на управителя за данъчните задължения на дружеството и на следващо място може да доведе до обявяването на тези сделки за недействителни по отношение на държавата по реда на чл. 216 от ДОПК.  В чл. 19, ал.2 от ДОПК са изброените и случаите, в които според закона може да се счита, че са налице злоумишлени опити за „спасяване” на средства и имущества на данъчно задълженото лице от принудителното изпълнение на държавата. Техниките на отклонение на средства и имущество на длъжника от принудително изпълнение може да бъдат под формата на изплащане на дивидент на собствениците на дружеството, могат да попаднат  и в някоя от хипотезите на скрито разпределение на печалбата, понятие което ще разгледаме обстойно по-долу, а могат и просто да са разпореждане с  имущество на дружеството на цени, по-ниски от пазарните. 
        Смятам, че нормите на чл.19 и чл.216 от ДОПК могат да бъдат разглеждани заедно, тъй като предпоставките за тяхното приложение са сходни и с тях се преследват сходни цели, но с различни средства.  Вече споменахме, че основната цел  и на двете норми  е преди всичко да се защитят интересите на фиска от препятстване събирането на данъчни задължения.
     Както споменахме вече чрез нормата на чл. 19 от ДОПК се ангажира личната имуществена отговорност на лицата, управляващи задължения за данъци или осигурителни вноски субекти - задължени лица по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК.  Т.е за да  се вмени на едно лице отговорност по чл. 19, ал.1 от ДОПК, същото трябва да има качеството на член на орган на управление или управител на задълженото лице, към момента за който са установени публичните задължения на същото. 
    На следващо място,  трябва да е налице поведение на това лице, изразяващо се в укриване на факти и обстоятелства, които по закон е бил длъжен да обяви пред органа по приходите или публичния изпълнител. Също така вследствие на това поведение (укриване), да не могат да бъдат събрaни задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски. Тук следва да поясним, че пряка причинно-следствена връзка между укриването на фактите и обстоятелствата и невъзможността да се съберат данъчните задължения следва да бъде установена само за приложението на ал.1 от чл. 19 на ДОПК. В ал.2 на същата разпоредба са изброени други действия, изпълнението на които възпрепятства събирането на данъчните задължения. Това е важно уточнение, защото както ще видим по-долу съдебната практика намира за незаконосъобразно едновременното прилагане и на двете алинеи.  
    Кога се приема, че е налице укриване на факти и обстоятелства от значение за данъчното облагане на едно лице? 
    Според преобладаващата съдебната практика разликата между декларираното по надлежния ред и действително установеното при ревизия е укриване по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК. Също така проучвайки въпросната съдебна практика можем да заключим, че най-често това разминаване между декларираното и установеното е вследствие на ползване на данъчен кредит с фактури, които не отразяват реални доставки.  Така в  редица решения на ВАС се приема за безспорно, че при ползване на данъчен кредит с фактури, които не отразяват реални доставки, са налице предпоставките по чл. 19, ал. 1 ДОПК. За да се вмени отговорност по чл. 19 от ДОПК обаче, следва да се установи и поведение на управителя, което препятства събирането на данъчните задължения. Като такова поведение например може да бъде определено  и прехвърлянето на дружеството на трето малоимотно лице. Така в  Решение № 890 от 27.01.2016 г. на ВАС по адм. д. № 1734/2015 г. се приема, че  последващите действия, свързани с прехвърляне дружеството на трето лице, след извършена ревизия и издаден РА, потвърждават умисъла на лицето по смисъла на чл. 19, ал. 1 ДОПК да препятства събирането на данъчни задължения. При прехвърляне на дружеството на лице -  правоприемник на неограничен брой дружества, което по всяка вероятност е без каквото и да е имущество и доходи, е налице съзнателно осуетяване заплащането на задълженията на дружеството. Подобни доводи се съдържат и в Решение № 2704 от 10.03.2016 г. на ВАС. Eстествено не само прехвърлянето на дружествените дялове е действие препятстващо събирането на публичните вземания.  

Автор: 

Данъчен адвокат Бойчо МОМЧИЛОВ